Кога възнаградителната лихва по договор за кредит е нищожна поради противоречие с добрите нрави
Има ли възможност да се сключи договор за заем, по който договорната лихва да се окаже нищожна и съответно да не се дължите изиската от кредитора сума? Отговорът на този въпрос е по-сложен от едно просто „да“ по темата. За да се отговори изчерпателно на този въпрос, трябва да се обясни от къде всъщност произлиза идеята за възнаградителната лихва и каква е нейната цел, като след анализ на това обстоятелство се разгледат и в известна степен и историческият прочит на идеята за възнаградителна лихва и размерите, в които е била допустима в миналото, като за финал да се направи анализ на съдебната практика на съдилищата към настоящия момент.
Възнаградителната лихва е проявление на чл. 9 от Закона на задълженията и договорите, който гласи, че страните свободно определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, а нормата на чл. 10 от ЗЗД гласи, че лихвите могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Следователно законодателят делегира на Министерския съвет (МС) правото да постави граница, до която може да се договоря възнаградителна лихва. В изпълнение на това Министерският съвет с Разпореждане № 1238 от 25 юни 1951 г. е определил таван за договорната възнаградителна лихва - "не повече от 5,5% годишно". Това Разпореждане е имало действие до 8 април 1994 г., когато е било отмено, като с единствената си редакция през 1991 г. Министерски съвет определя законната мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД, но не поставя таван за договорната възнаградителна лихва. Именно тази пасивност от страна на изпълнителната власт дава възможност на финансовите институции да завишават възнаградителните лихви по предлаганите от тях кредити. Това от една страна би могло да доведе до свръхобогатяване на кредитора и от друга страна, до трудност на кредитополучателя да възстанови предоставената заемна сума.
Предвид обстоятелството, че възнаградителна лихва представлява цената, която се дължи за ползването за определено време на предоставените от заемодателя парични средства или други заместими вещи, тя не следва да води до свръхпечалба на кредитора. Въпреки първоначално видимата дупка за уреждане на този тип обществените отношения, законодателят се е опитал да ограничи размера на лихвите, когато се отнася за потребители. С чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит се въвежда условието, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет, или иначе казано 50 % /петдесет процента/. Тук трябва да се отбележи, че в годишни процент на разходите по един договор за кредит се включват и общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – тоест лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Иначе казано дори и да няма никакви разходи за разглеждане на документи или сключване на договора, лихвата не може да бъде повече от 50 на 100 от представената главница.
Дори и преди въвеждането на чл. 19 от ЗЗП обаче съдилищата са обявявали за нищожни клаузи за възнаградителни лихви по договори за потребителски кредити поради противоречие на добрите нрави. Тук следва да се изясни, че въпреки максимално определеният годишен процент на разходите да е посочен в Закона за защита на потребителския кредит, това не означава, че кредиторът може да предвиди в своите договори клауза такава възнаградителна лихва /петдесет процента/. Клауза с подобен размер на договорната възнаградителна лихва би накърнила добрите нрави, тъй като би довела до прекомерно обогатяване на кредитора в резултат на предвиденото необосновано високо възнаграждение, както бе споменато като съображение от мен и по-горе в статията.
Същевременно в Наредбата за дейността на заложните къщи са установени нормативно максимални размери на лихвите. Съгласно чл. 18 от цитираната наредба заложна къща не може да уговаря месечен размер на лихва по заемите, по-голям от три на сто. Ограничението е приложимо както за заеми в левове, така и за заеми в чужда валута.
Ето как, сравнявайки тези нормативни актове, се очертава правна рамка, в която е видно, че въпреки бездействието на Министерски съвет чрез други нормативни актове и посредство съдебни решения се ограничава възможността всеки договор за заем или кредит да съдържа договорна клауза за възнаградителна лихва, която да противоречи на добрите нрави или съответно ако съдържа такава да може да бъде атакувана в съда.
Считам, че след като се изясни обстоятелството до какви размери е допустимо предоставяне на възнаградителна лихва, следва да се изясни и какво всъщност представляват „добрите нрави“ по смисъла на чл. 9 от ЗЗД.
Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Дали има засягане на добрите нрави следва да бъде преценено конкретно, съобразно установените по делото факти, обуславящи спорното правоотношение. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е изрично закрепен законодателно. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоснователното обогатяване. Противоречие с добрите нрави има тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Кога би имало нищожност на договорната клауза за възнаградителна лихва поради накърняване на добрите нрави?
В голяма част от съдебната практика, в която съдебните състави определят договорната клауза за възнаградителна лихва като нищожна поради противоречие на добрите нрави се възприема разбирането, че тази клауза следва да бъде уговорена ясно и разбираемо. А преценка от съдебните състави за наличието на нищожност на възнаградителната лихва се извършва след съотношение на размера на уговорената възнаградителна лихва с размера на законната лихва за забава, като размерът възнаградителната лихва се преценя и отчитайки наличието или липсата на предоставени обезпечения за вземанията на кредитора.
Именно в тази връзка според част от съдебна практика, уговорената договорна възнаградителна лихва при необезпечени кредити е нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва. А, когато вземанията на кредитора по договор за кредит са обезпечени с ипотека или залог, за нищожна се приема договорната лихва, която надвишава двукратния размер на законната лихва. Съдилидащата се обосновават с по-високия риск за кредитора при необезпеченост на вземанията му.
Разбирането на съда относно вида на предоставеното обезпечение, както и конкретната обезпеченост, до която води то - частична, пълна или свърхобезпеченост,никак не е без значение при преценката на съда дали уговорката за възнаградителна лихва накърнява добрите нрави, или не, тъй като на практика размерът на възнаградителната лихва се обославя от действителната обезпеченост на вземанията на кредитора, а различните обезпечения несъмнено намалят риска за невъзстановяване на заетата сума.
За такъв пример може да послужи обезпечеността на вземанията на кредитор с учредена в негова полза ипотека върху недвижими имот в хубав квартал на голям град и в съпоставка със заемател, който е предоставил по договора си за заем поръчител с доход около 1200 лева, което не притежава недвижимо имущество на свое име или със залог на моторно превозно средство с дата на производство преди 10 години. Видимо и за нефинансово грамотен човек, разликата е огромна. В единия случай, имотът, който е предоставен като обезпечение навярно ще покрива сто процента от предоставения заем, а в другия ще се предостави физическо лице, чийто доход е среден за страната и във всеки един момент може да остане без него, алтернативно стойността на превозното средство с всяка година ще намаля. Отделно от това принудителното изпълнение срещу имот е много по-лесно, спрямо това, което може да се осъществи физическо лице, което не притежава лично недвижимо имущество.
Заедно с горните съображения, много съдебни състави приемат, че при преценка за нищожността на договорната клауза за възнаградителна лихва трябва да се съобразят всички обстоятелства по делото – не само нейният размер, но и срокът на ползването на предоставената сума, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихвата, както и всички други условия по договора, които евентуално биха имали значение за размера ѝ /пример такса ангажимент, такса обработка на документи, такса застраховка и прочие/. Други съдебни състави обсъждат и обстоятелства свързани с възможността кредиторът да обеднее от предоставянето в заем на пари, свързана с темповете на инфлация и на цените на златото и недвижимите имоти през конкретния период и други релефантни факти. Аз напълно подкрепят тези виждания на съдилищата в страна, тъй като те позволяват на съда да извърши конкретна преценка за накърняване на добрите нрави без да го поставят пред изначално определени и ограничени параметри.
Предвид всичко изложено до тук и в случай, че сте кредитополучател по обезпечен или необезпечен кредит, можете да се свържете с мен за консултация дали вашата клауза, уреждаща лихвен процент, е нищожна поради противоречие с добрите нрави или не, както и дали си струва договорът да бъде атакуван в съда.
В случай, че сте подписали договора за заем, по силата на които договорната лихва е в много висок размер, можете да се свържете с мен за консултацията на телефон 0899794555 или на имейл: kantora@mavrov.bg.